Живот на тъмно

Има нещо, което винаги те кара да преглътнеш горчиво, когато видиш незрящ човек. Спомням си една Нова година, която празнувахме в апартамента на приятел, един от родителите, на който беше загубил зрението си. Сред идеалната подредба, махнатото стъкло на стенния часовник (за да се познава времето) и белия бастун подпрян до вратата усещах удивление от силата на такъв човек и същевременно нещо, заради което пак да преглътна горчиво.

Когато  ми казаха за ресторант, в който няма да виждам нищо от това около мен, нито това което ще ям, нито този който ще ми сервира, пак преглътнах горчиво, след първоначалния ентусиазъм от новото преживяване. През цялото пътуване и всичко друго, което преживях, някъде в главата си стоеше нетърпението да видя (да това е точната дума) ресторанта.

Какво знам? Същото, което повтарях на всички от групата в отговор на въпросите зададени с голяма доза любопитство:

  • Ресторант създаден да покаже света на незрящите хора и да помогне за тяхното приобщаване;
  • Място, в което се храниш в пълен мрак – тук до последно „пълен мрак” ми изглеждаше доста комерсиално;
  • Сервитьори, които не могат да виждат – слепи са или са загубили зрението си – тази част, честно казано, будеше най-голямо недоверие в цялата група;
  • Нямаме представа какво ще ни сервират;

От тук нататък е добре да премина в преразказване на случилото се, което продължавам ясно да си спомням.

Пътувахме в метрото към ресторанта и  без да искам започнах да си прехвърлям думи, свързани с умението да виждаш: кристален, ясен, цветен, ярък, тъмен…все такива, чието значение един сляп човек не разбира. Малка уличка близо до центъра, едно ярко осветено фоайе и едно приветливо момче, което ни посрещна да седнем. Спогледахме се. Къде е тъмнината? Това момче си вижда? Ще угасят осветлението или какво? Инструкциите на домакина ни прекъснаха следващите въпроси:

- Сега ще се разделите в групи  по четирима – масите в ресторанта  са за четири човека. Ще застанете  един зад друг, като сложите  лявата си ръка на рамото  на този пред вас. Коридорът, в който ще ви въведа е абсолютно тъмен, там ще ви посрещне вашия сервитьор, който се казва Петер. Трябва да запомните името му, защото това ще е единствената ви връзка по време на вечерята. Всеки един момент, в който имате нужда, просто го извикайте. Готови ли сте?

Докато  се ориентирам и запомня всичко, бях пред вратата за коридора, а зад мен се бяха хванали останалите. Влязохме в коридора и момчето затвори вратата…

Тъмнина.

Чух отваряне пред мен и един глас, който казва на английски със силен акцент:

  • Hi, I’m Peter. I take your hand and you follow me. Ok?

Ръката сигурно  ме водеше през нещо като коридор, след това стъпала надолу и чух шума от другите, които бяха влезли преди  нас. Бях толкова съсредоточен инстинктивно да внимавам да не се блъсна някъде, че не съзнавах колко тъмно е всъщност. Петер ми помогна да седна на масата. Взе ръката ми и като я насочваше на различни места пред мен, докато докосна някакъв прибор, спокойно обясняваше:

  • This water cup. This is fork. This is knife. This is bread…

Осъзнах, че колкото и да се опитвам, не мога да видя нищо. Затворих очи, с надеждата, че както обикновено ще привикна с промяната. Не – нищо. Дори сложих дланта на педя от очите си – пак нищо. Доближих я, докато не допрях носа си – пак нищо не виждах. Отказах се. Като се заслушах, всеки по своему реагираше, ориентираше се и се приспособяваше към непривичната за него обстановка. Колко трудно е изведнъж да отнемат едно от сетивата, на които разчиташ най-много!

  • Anything to drink? – каза Петер някъде в тъмното.
  • Beer – казах, без да се замислям, свикнал да казвам думичката последните два дни в Прага.
    Докато  чакахме, се разговорихме с останалите на масата. Дамите до мен бяха гладни и здравата нападнаха хляба, като ме предупредиха, че ако не се включа скоро ще свърши. Говорихме как  в Чехия има толкова много видове хляб и така вкусен, колко подправки слагат и прочие. Бирата дойде, казахме си по едно „наздраве” и продължихме по темата. Нямам идея колко време мина (нали не можех да си видя часовника, защото го оставих навън, заедно с телефона, фотоапарата и всичко друго, което потенциално можеше да свети – така поиска нашият домакин). Дискусията ни, вече на много по-задъбочени теми беше прекъсната от лек звън. Оказа се, че всеки от сервитьорите има гривна, която с много приятен звук известяваше за присъствието му.

- Anything more? Dinner will come – 10 minutes.

    След определен момент забравяш и спираш да обръщаш внимание на факта, че нищо не виждаш. Чувстваш се съвсем нормално – смееш се, споделяш, спориш, забавляваш се, пийваш си. И този първоначален стрес е изчезнал. Някъде тук, по това време всеки от нас разбра това. Те бяха успели в основната си идея и в това, което искаха да ни научат.
    Дойде вечерята и стана истински забавно. Нещо като куиз – да отгатнеш, какво е това, което току що си опитал. Много е смешно как не можем да различим фидето от зеленчуците, тешеко от свинско или картофено пюре от сос. Да, сега звучи невероятно, но когато се храниш в пълна тъмнина, картината е мъничко по – различна. Продължихме искрено да се смеем на опитите си да си изядем всичко – защото беше много, много вкусно. Със залче хляб, с приборите, дори с пръсти (нали никой няма да ни види) си помагахме да оберем всичко сервирано.
    Започнахме  да разпитаваме и да си говорим със сервитьорите, да подвикваме някоя шега от маса на маса – съвсем истинска забавна вечер с компания. Чуваш всички около теб, а съзнанието рисува всичко останало. Как ли ни рисува Петер в неговата глава…
    Много бързо се изпари предположението, че сега ще светнат и ще можем да се огледаме. Маса след маса, в колона и с ръка на рамото, останалите започнаха да излизат. Останахме последни в непрогледната тишина. Петер дойде, подреди ни и внимателно ни поведе към изхода. Познатият коридор. Петер светна лампата, първото което видях е него – широко усмихнат до изхода и с продегната ръка напред, за да ни изпрати. Стиснах я и най-искрено му благодарих за последните няколко часа и новото, различно възприятие на всичко около нас.
    Обратно във фоайето, всички сме там, но е  тихо – някои са запалили цигара, други допиват бирата, загледани и замислени за нещо. Знам за какво – същото за което и аз, същото за което и вие.

Още по темата

Етикети: ,

No comments.

Leave a Reply