С влак из Европа (втора част)
След доста дълго забавяне, дойде ред на следващата част от разказа. Бяхме стигнали до нашия предварително зададен сборен пункт, вече познатата гара Сейнт Панкрас.
Самата гара се оказа с дълга и невинаги щастлива история, но най-важното е, че гарата до съвсем скоро е изглеждала потресаващо зле, покрай това целият квартал наоколо е бил с ужасно реноме и изобщо крайно западнала част почти в сърцето на Лондон. Повярвяйте, трудно ми е беше да си представя как е било. Към днешна дата, Сейнт Панкрас е една от най-модерните ЖП гари в Кралството. Изпълнена е с магазини, кафенета, заведения за бързо хранене и модерни терминали. Архитектурата е съчетание между класическия колониален стил и съвременните течения – много метал, стъкло и светлина. Освен това, гарата се гордее с най-дългия champagne bar в Европа. Това, както подсказва името му, е един открит бар, в който човек може да пие едно шампанско, докато си чака влака. Любопитното е, че е наистина дълъг и гледа директно към пероните.
И така, с учудваща организация и безупречна точност, нашата малка балканска група се събра. Преди да се качим на влака, обаче, бяхме запознати с организацията около пътуването с високоскоростния влак Eurostar, този жълтият, на снимката. Eurostar свързва Лондон с Париж и Брюксел и се използва за пътуване предимно между тези градове и много по-малко до по-малките междинни гари. Като всички високоскоростни влакове в Европа, и този се движи с около 300 км/ч, което прави пътя от Лондон до Брюксел, който ни предстоеше, около 2 часа и 20 минути.
 |
 |
| Старият часовник на гарата, от производителя на часовника на Биг Бен и съвсем малко по-малък от него. | Информационно и пътническо бюро на Eurostar на St. Pancras |
Първо бяхме заведени да си чекираме багажа, което си беше като на летище, след което влязохме в пътническия терминал. И именно тук идва моментът да цитирам един млад български автор, Димитър Костов, който казваше за Лондон: „Това е място, което трябва да бъде описвано със суперлативи, но за се придържам към стила на сдържаните британци, всичко, което ще казвам, е “става“".
В този ред на мисли, терминалът на Eurostar СТАВА!
Ако можете да си представите диаметралната противоположност на „чакалнята на гарата“, ще сте близо. Въпреки че беше пълно с хора, мястото беше относително тихо, а на всичкото отгоре, това огромно пространство успява да създаде и усещане за комфорт и спокойствие, сякаш тук никой за никъде не е тръгнал и за никъде не бърза. И всичко това не е случайно постигнат ефект. Съвсем целенасочено, целият под е покрит с истински дървен паркет и то от дървесина, специално докарана от скандинавските страни, за да издържа на износване, влага, изобщо на сериозно натоварване, както и да заглушава шума. Като прибавим и различните кътчета и ниши, цялото място прилича на странна смесица от библиотека и „гъзарско кафе в мола“.
И тъкмо когато смятах, че няма как едно обществено пространство да е по-приятно, бяхме поканени в чакалнята за бизнес клиенти или, както е по-прието да се нарича, бизнес ложата. Тук вече е ясно, че е място за хората, които плащат много пари и за които времето е безценен ресурс. Имаше десетки костюмирани дами и господа, всеки седеше пред лаптопа или говореше по телефона, но в обстановка, която прилича на домашен хол. Отново меки мебели, килим на пода, хладилници с напитки и маси с най-различни вкусотии, които позволяват на клиентите, за които пътуването е ежедневие, да се чувстват максимално добре. За мое голямо разочарование, нито в чакалнята, нито в ложата снимането беше разрешено, така че или си представяйте активно, или отидете да го видите на място.
Водачът ни ни обясни, че все повече клиенти предпочитат пътуването с високоскоростен влак, пред това със самолет по няколко причини. За да се качиш на влака, не минаваш и половината процедури, през които минаваш на летището. Гарите обикновено са в самите градове, почти винаги в централната им част, докато летищата на големите градове често са на повече от един час път от града. Пътуването с влак е несравнимо по-приятно и уютно, отколкото със самолет. Винаги е по-широко, по-светло, можете спокойно да се разходите, да отидете в бара или в ресторанта, а освен това, както установихме, въпреки че багажът ни беше чекиран, той се оказа поставен директно над мястото на всеки от нас, така че на слизане просто грабваш куфара и си в града. Няма досадно чакане на багажна лента, няма притеснения, че може вие да пристигнете в Америка, а багажът – в Австралия. Не на последно място, има много хора, които се притесняват или страхуват да летят и за тях влакът почти няма алтернатива. Накрая идва и екологичната гледна точка. Влаковете са много по-екологично чисто превозно средство от самолетите.
 |
 |
| Най-дългият бар за шампанско в Европа | Входът към пътническия терминал на Eurostar |
Докато слушахме тези обяснения, хапвахме интересни неща, пиехме бира, и неусетно дойде време да тръгваме. Качихме се на влака, видяхме си багажа, който вече ни чакаше, седнахме в изключително широките и удобни кресла и потеглихме. Впоследствие много хора ме питаха какво е да пътуваш по суша с 300 км/ч. Отговорът е безинтересен – бързо е. Няма нищо изненадващо или кой знае колко различно от това да се возиш в автомобил със 130км/ч. Наистина се усеща, че скоростта е много висока, но влакът е почти безшумен, не друса, нито издава онзи, специфичен за нашите праисторически железници, звук „ту-туф-ту-туф“. Просто си върви.
По някое време навън настана пълен мрак. Само по това се разбра, че вече сме под Ламанша. Нямаше фойерверки, табели и светлинни сигнали. Другото е, че от съображения за сигурност, скоростта падна на 160 км/ч . Половин час по-късно влакът излезе пак на светло, по което се разбра, че вече сме в Белгия. Междувременно ни сервираха топла и вкусна храна за вечеря, а храненето беше приятно в компания, тъй като седалките са обърнати една срещу друга две по две и по средата има масичка. Установихме, че и в този аспект влакът е за предпочитане пред самолета. Разбира се, нужно е да отбележа, че храната е включена в пътуването само в първа класа.
 |
 |
| Eurostar отвътре | Максималната скорост, която GPS-ът успя да измери |
Скоро пристигнахме в Брюксел. Слязохме на гара Midi, хванахме метрото и се настанихме в хотела. С това вечерта не приключи, разбира се. Направихме дълга, но за сметка на това несъдържателна, обиколка на нощен Брюксел, на принципа от бар в бар, срещнахме по улиците всичко на всичко 3-ма човека и като цяло открихме истината, че Брюксел е скучен и чиновнически град.
За съжаление, утрото на следващия ден не се оказа по-мъдро, а просто потвърди нашите притеснения относно безинтересния Брюксел. Направихме една бърза обикока на града с местния гид Луи, но времето беше мрачно, главите тежаха от предната вечер, оказа се, че Атомиумът е далече, а прословутото пикаещо момченце, символ на града, си беше едно 25 сантиметрово разочарование на ъгъла на две улици. В интерес на истината, далеч съм от мисълта, че няма какво да се види или прави в Брюксел, но точно там и тогава никой не се впечатли особено, дори и от чудовищната гледка на най-голямата съдебна зала в Европа.
Тази сграда като че ли заемаше 1/4 от територията на града. Огромен, каменен храм на Темида. Запитах Луи в Белгия ли са най-многото престъпници в Европа, та им е била нужна такава внушителна сграда. Луи като че ли малко се обиди, защото ни отмъсти с 45 минутен непрекъснат марш по стръмните улички на града, преди, скапани от умора, да се разделим, за да поемем отново към гара Midi, откъдето тръгваше следващият високоскоростен влак, червеният дявол, белгийският Thalys, който предстоеше да ни отведе в Париж.
(следва продължение)…
Още по темата
Follow US on
Последни коментари